"Безспорен е фактът, че дн. Косово е едно от главните средища на сръбската държавност и култура през XIII – XV в. Сръбските владетели изграждат в областта много храмове и манастири, които са сред най-добрите образци на църковната архитектура в средновековна Сърбия. 

Косовската битка (15 юни 1389 г.) заема изключително важно място в националната митология на сърбите и превръща Косово в символ на героизма, честта и достойнството им. Но също така изворите са катего- рични, че областта в продължение на близо две столетия (до 1018 г.) е част от ранносредновековното Българско канство-царство, а след това е включена във византийската тема България и се намира под църковната юрисдикция на Охридската архиепископия. 

Кан Персиан (836 – 852) присъединява към българската държава историко-географската област Македония и голяма част от дн. Алба- ния, населени със славяни и потомци на Куберовите българи. Разширението на България на югозапад и запад е значително. В агиографското съчинение „Мъченичество на 15-те тивериуполски мъченици“ архиепископът на Българската църква в Охрид Теофилакт (1090/92 – след 1108) посочва, че българите „покорили цялата Илирийска страна, древна Македония до град Солун и древна Тракия“ и „завладели тези страни като постоянни обитатели“[1]. 

В „Списъка на българските архиепископи“ има сведение, че при кан Борис I – Михаил (852 – 889) „третата част на Българското царство“ се е простирала до крепостта Канина на Адриатическото крайбрежие[2]. 

Каменният блок от Шудиково (Черна гора), върху който са изписани рунни знаци и известният ипсилон с две хасти (IYI), показва, че българската власт достига чак този далечен район[3]. 

Рас (близо до дн. гр. Нови Пазар в Сърбия) е важна българска крепост на границата със сръбските земи[4]. Твърдината играе значима роля във военните сблъсъци между българи и сърби през Ранното средновековие. 

Кан Персиан води тригодишна война със сръбския княз Властимир, искайки да подчини страната му. Ве- роятно през тези три години българите провеждат отделни кампании срещу сърбите, но българската конница трудно може да се разгър- не в планинските райони и търпи тежки загуби от сръбските засади. В своето съчинение „За управлението на империята“ византийският василевс Константин VII Багренородни (913 – 959) пестеливо отбе- лязва, че във войната българският владетел „не само че не постигнал нищо, но погубил по-голямата част от своята войска“[5]..."

Представени са и различните хипотези и предположения. Обичайно облеклото на българския владетел или детайли от него се коментират като част от проучвания, свързани с личността му, археологическите разкопки на остров Св. Ахил или запазените миниатюри с неговия образ[1]. 

Цялостен преглед на известното досега, който да е посветен конкретно на облеклото на цар Самуил, не е правен. Основно и достоверно свидетелство за облеклото биха били архе- ологическите находки от погребението на владетеля. Ако приемем, че мъжкият скелет от гроб В (или C – ако е на латиница) принадлежи на българския цар Самуил, то тогава сведенията, които бихме получили от намереното, представляват голяма ценност, защото са преки свидетелства.

Гръцкият археолог Николаос Муцопулос (1927 – 2019) посочва, че в саркофаг В освен костите на мъж са били открити още „един кат сгъната тъкан, която покриваше таза“ и „останки от плетена ризница върху левия лакът“[2]..."

"Руските походи срещу Българското царство през 967 – 968 г. и 971 г., първоначално замислени като военна демонстрация срещу управляващите в Преслав от страна на Византия[1], довеждат до драстични промени в съотношението на силите на Балканите. Първоначално България се оказва под контрола на киевския княз Светослав (945 – 972), а след успешната офанзива на византийската армия през 972 г. политическият център на царството е присъединен към военно-административ- ното устройство на Източната Римска империя[2]. 

Организираните церемонии в Константинопол в очите на управляващия елит в ромейската столица имат за цел да демонстрират, че е сложен окончателен край на проблемния съсед на север[3]. Въпреки тази тържествена прокламация, действията на византийския император Йоан Цимисхий (969 – 976) не ликвидират българската държавност. 

В югозападните български земи, останали свободни от пряката ромейска власт[4], се обособява нов политическите и военни инициативи на комитопулите[5], подети през 976 г., непосредствено след смъртта на император Йоан, се реализират в изключително тежка военно-стратегическа обстановка. 

Чрез подчиняването на централните територии на царството, Византия лишава българската държава от една от основните ресурсни бази за българската войска. Паралелно с това, трайното овладяване на земите между Стара планина и р. Дунав, както и земите в междуречието на реките Прут и Днестър, откъсва българската власт от печенезите, които по времето на царете Симеон и вероятно Петър са привличани като съюзници в критични за държавата моменти[6]..."