Борбата за българска църква в Македония през Възраждането

Църковно-националният въпрос е не само движение за възстано- вяване на българската автокефална Църква. Защото, предвид специфичното устройство на Османската империя, националната Църква дава статус на милет, а той означава културно-национална автономия. Прочее, Църковният въпрос е много повече политически, отколкото религиозен – и това го прави изключително важен. Българският църковен въпрос, който започва 30-ина години по-рано, се поставя в пълния си обем през годините след Кримската война (1853– 1856). 

На Великден 1860 г. в църквата „Св. Стефан“ в Цариград българите обявяват, че отхвърлят властта на Цариградската патриаршия. Великденската акция, както събитието ще остане в историята, бързо извиква широка подкрепа от народа, но официална санкция във вид на султански ферман за създаване на отделна Българска църква под името Екзархия получава едва след 10 години упорити борби. 

В Македония, поради по-трудните условия, движението, най-напред за роден език в богослужението и родни владици, а после и за на- пускане на Патриаршията и присъединяване към учреждаващата се Българска църква, се разгръща с известно закъснение и демонстрира специфики, макар в основното то да се развива по начин, не много по-различен от онзи в останалите български земи. За да не се стига до издребняване и досадни повторе- ния, в рамките на един обобщен преглед тук ще бъдат представени само по- характерните и по-значими епизоди от църковното движение в Македония. 

Най-бързо (макар и не окончателно) проблемът е решен в Поленинска (Дойранска) епархия. При това не събития в Цариград влияят на тази епархия, а обратното – тя до голяма степен предопределя Великденската акция 1860. Тук българите прибягват до средство ефикасно, но криещо и рискове.