Българската държава и кризата във ВМОРО в следилинденския период

Годините след Илинденско-Преображенското въстание са едни от най-тежките за ВМОРО, за българското население в Македония и Одринско, а и за българската външна политика по македонския въпрос. С провеждането и последвалото потушаване на въстанието от лятото на 1903 г. революционната и държавната стратегия драматично се разминават. Недостатъчно подготвена във военно, а още по-малко – във външнополитическо отношение, България не е в състояние да окаже адекватна и ефективна подкрепа на своите сънародници в Османската империя. 

Кризисната обстановка след края на въстаническото движение създава благоприятни условия за активизиране на чуждите (гръцка и сръбска) пропаганди. Дейността на силно разстроената от няколкомесечните сражения Вътрешна организация забележимо отслабва, много от местните комитети и чети престават да съществуват или функционират само номинално. Въстанието предизвиква сериозните опасения на управляващите кръгове в Белград и Атина от създаването на една автономна Македония с подчертана доминация на българския елемент. Пред опасността от възпроизвеждане на източнорумелийския сценарий (Съединението от 1885 г.) правителствата на Сърбия и Гърция постепенно, но трайно се ориентират към средствата на въоръжената пропаганда – организирането и изпращането на четнически формирования в Македония за завоюване на собствени зони на влияние. 

Финансирани и директно подчитени на съответните външни министерства, сръбската и гръцката въоръжена пропаганда са ръководени непосредствено от дипломатическите представителства на двете държави в Македония и от служителите на Цариградската патриаршия.