Гоце Делчев – за революцията, насилието и за една вътрешна морална дилема

ВМОРО изживява продължителна няколкогодишна еволюция от сравнително немногобройна формация на градската интелигенция, обединяваща главно представители на българското учителство, до масова, истински боева организация с военизирани структури и всички основни атрибути на една нелегална армия[1]. 

Разширяването на организационната мрежа и реалният досег до основната част от българското население в Македония – селячеството, поставя революционните ръководители пред своеобразен казус – как да постъпват със старите войводи от харамийски тип. Въпросът въобще не е от най-лесните за разрешаване. 

В повечето случаи, въпреки някои не особено лицеприятни моменти в своята дейност, тези дейци, последен отглас от някогашното хайдутство, се ползват с авторитет и влияние сред местното население. Затова и мненията в ръководните среди на ВМОРО варират и се колебаят между двата полюса – от безкомпромисното унищожаване на харамиите като „непоправими разбойници“ до полагането на максимални усилия за тяхното „превъз- питаване“ и приобщаване към освободителното дело. 

Всички вътрешни дейци се отнасят към представителите на харамийството с определена доза подозрителност, но ако има ръководител, който най-последователно се придържа към втория принцип, за тяхното „революционизиране“ – това е Гоце Делчев.