Българското политическо, църковно и етническо присъствие в земите на днешно Косово през Средновековието

"Безспорен е фактът, че дн. Косово е едно от главните средища на сръбската държавност и култура през XIII – XV в. Сръбските владетели изграждат в областта много храмове и манастири, които са сред най-добрите образци на църковната архитектура в средновековна Сърбия. 

Косовската битка (15 юни 1389 г.) заема изключително важно място в националната митология на сърбите и превръща Косово в символ на героизма, честта и достойнството им. Но също така изворите са катего- рични, че областта в продължение на близо две столетия (до 1018 г.) е част от ранносредновековното Българско канство-царство, а след това е включена във византийската тема България и се намира под църковната юрисдикция на Охридската архиепископия. 

Кан Персиан (836 – 852) присъединява към българската държава историко-географската област Македония и голяма част от дн. Алба- ния, населени със славяни и потомци на Куберовите българи. Разширението на България на югозапад и запад е значително. В агиографското съчинение „Мъченичество на 15-те тивериуполски мъченици“ архиепископът на Българската църква в Охрид Теофилакт (1090/92 – след 1108) посочва, че българите „покорили цялата Илирийска страна, древна Македония до град Солун и древна Тракия“ и „завладели тези страни като постоянни обитатели“[1]. 

В „Списъка на българските архиепископи“ има сведение, че при кан Борис I – Михаил (852 – 889) „третата част на Българското царство“ се е простирала до крепостта Канина на Адриатическото крайбрежие[2]. 

Каменният блок от Шудиково (Черна гора), върху който са изписани рунни знаци и известният ипсилон с две хасти (IYI), показва, че българската власт достига чак този далечен район[3]. 

Рас (близо до дн. гр. Нови Пазар в Сърбия) е важна българска крепост на границата със сръбските земи[4]. Твърдината играе значима роля във военните сблъсъци между българи и сърби през Ранното средновековие. 

Кан Персиан води тригодишна война със сръбския княз Властимир, искайки да подчини страната му. Ве- роятно през тези три години българите провеждат отделни кампании срещу сърбите, но българската конница трудно може да се разгър- не в планинските райони и търпи тежки загуби от сръбските засади. В своето съчинение „За управлението на империята“ византийският василевс Константин VII Багренородни (913 – 959) пестеливо отбе- лязва, че във войната българският владетел „не само че не постигнал нищо, но погубил по-голямата част от своята войска“[5]..."