Българското националноосвободително движение в Македония (1893–1912) – идеология, политика, революция - Списание "Македонски преглед"

сряда, 22 август 2018 г.

Българското националноосвободително движение в Македония (1893–1912) – идеология, политика, революция

Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879 г. и Съединението на „Двете Българии“ 1885 г. са ключовите жалони на пътя, по който общобългарското революционно движение навлиза от епохата на Националното възраждане в своята „модерност“. Първото събитие продължава „Българските въстания“ за политическа свобода (държавност) отпреди 1878 г. Второто дава – пак по линия на приемствеността – източнорумелийския автономистки модел и съединистки пример на останалите „под робство“ в Османската империя части от етническата територия. 

Организираната (конспиративна) масова националносвободителна борба на българското население в Македония и Одинско, водена от ВМОРО, е плод на същите процеси, които обуславят появата, макар и при различни условия, на легалната Македонска/Македоно-одрин- ска организация в Княжество България. По-ранното начало на Вътрешната организация е само хронологична подробност, дължаща се на един-единствен фактор: управлението на Стефан Стамболов и неговото отношение към революцията и революционните съзаклятия като средство за решаване на българския национален въпрос след Берлинския конгрес. Държавническата концепция на бившия, на млади години, революционен апостол, считан от почитателите си за балканско подобие на „железния канцлер“ Бисмарк, убедено залага на разумната и твърда, доколкото е възможно и когато се налага, „реална политика“ спрямо Османската империя. 

А именно: изтръгването на все по-големи отстъпки в полза на българския елемент във „вилаетите“ чрез Екзархията – легитимната институция, представляваща законно интересите на българската християнска народност – „миллет“, под властта на султана-халиф в Цариград. Към тази „външна“ особеност на българската политика по македонския въпрос до средата на 90-те години на ХІХ в. трябва да се добави и една важна „вътрешна“ причина: обвързването на македонските (македоно-одринските) среди с нелегалната русофилска опозиция и нейните несекващи заговори срещу княз Фердинанд и първия му министър Стамболов. Спиралата на вътрешнобългарското политическо насилие въвлича премиера и македонските дейци в истинска вендета, която ще доведе до показното съсичане на низвергнатия управник в София през лятото на 1895 г. 

Едва тогава, когато „диктаторът“ Стамболов пада от власт, македонското движение в България преминава с гръм и трясък от тихите културно-просветни и благотворителни коловози към либерализираната сфера на политическия живот, където се консолидира организационно, избистря идеологията си и... тепърва започва да търси мяс- тото си – под, между или над партийните централи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар