Георги С. Раковски (1821 – 1867)

Преди две столетия, през пролетта на размирната и страшна за българите и за повечето народи на Балканския полуостров 1821 г., в старопланинския градец Котел се ражда една от най-големите фигури в новата българска история – Георги Стойков Раковски[1]. 

Няма сигурни данни за точната дата на неговото раждане. Както Раковски сам отбелязва в своето „Житие“ – „Родил съм ся в 1821 лет от българи родители в оная страшна и ужясна повременност, когато подир обесването на фанариотский патрик Григория, ся изпроводени от Цариграда в България три паличници (джелати) паши да оберат оръжието от българите и да исколят и избесят сичките български старейшини и знаменити людие...“, но историческо дело му отрежда завинаги почетно място в българския национален Пантеон. 

Защото неуморната, дълголетна и плодотворна дейност на Г. Раковски за развитието и подема на българското просвещение, книжнина и духовност през възрожденската ни епоха, големият му принос в общонародното движение за самостоятелна българска църква и народна йерархия, и най-вече решителният прелом, който той осъществява и могъщият тласък, който дава на стремежите за национално-политическо освобождение и независим живот, го превръщат наистина в едно от най-ярките въплъщения на съдбоносната и величава за всички българи епоха на националното ни възраждане. 

Неговите думи: „Любовта към отечеството превъзходи сичките световни добрини и тя е най-утешителната мисъл за человека на този свят“; „Нашата свобода от нас зависи“; „Отечество и народност са две най-хубави, най-сладки и най-утешителни речи за чувствителния человек и той жертвува за тях сичко, що има най-драгоценно на света“ и др. са като безценни скрижали в националната ни памет, превърнали са се в поучителни родолюбиви уроци за всяко следващо поколение. Впрочем може с пълна убеденост да се твърди, че идеите и делото на Раковски стоят в основите на борбите за освобождение и се вграждат завинаги във фундамента на новобългарската държавност...