Книга за една от най-важните страници в отношенията на българите със света в Новото време

Било е време, когато от България и българите са тръгвали значими инициативи, довели до съществени промени в цивилизацията на Европа. Примерите са добре известни: в края на VII в. войската на хан Аспарух (680 – 701) принуди за пръв път Източната Римска империя – Византия, да отстъпи едни от най-плодородните си провинции, върху които е създадена най-старата (славянизирана впоследствие) държава в Европа – България. В началото на IХ в. хан Крум (796 – 814) нанесе съкрушителен удар върху Аварския хаганат в Европа.

С неговото ликвидиране народите в централната част на континента получиха възможност за своето постепенно обособяване като самостоятелни държавни реалности. През втората половина на IХ в. българският княз Борис I (852 – 889) взе в свои ръце съдбата на славянската писменост. Той посрещна прогонените ученици на светите братя Кирил и Методий от Великоморавия и създаде в България онази материална база и духовната обстановка, благодарение на които в Европа възникна третата по ред (след гръцката и латинската) писмено-книжовна цивилизация – старо-българската. 

Впоследствие тя формира духовния облик на народите от Белград до Владивосток и от река Резовска до Северния ледовит океан. В началото на ХIII в. цар Калоян (1197 – 1207) нанесе съкрушителен удар върху армията на новосъздадената Латинска империя със столица Константинопол.