ВМОРО изживява продължителна няколкогодишна еволюция от сравнително немногобройна формация на градската интелигенция, обединяваща главно представители на българското учителство, до масова, истински боева организация с военизирани структури и всички основни атрибути на една нелегална армия[1].
Разширяването на организационната
мрежа и реалният досег до основната част от българското население в
Македония – селячеството, поставя революционните ръководители пред
своеобразен казус – как да постъпват със старите войводи от харамийски
тип. Въпросът въобще не е от най-лесните за разрешаване.
В повечето
случаи, въпреки някои не особено лицеприятни моменти в своята дейност, тези дейци, последен отглас от някогашното хайдутство, се ползват
с авторитет и влияние сред местното население. Затова и мненията в ръководните среди на ВМОРО варират и се колебаят между двата полюса
– от безкомпромисното унищожаване на харамиите като „непоправими
разбойници“ до полагането на максимални усилия за тяхното „превъз-
питаване“ и приобщаване към освободителното дело.
Всички вътрешни
дейци се отнасят към представителите на харамийството с определена
доза подозрителност, но ако има ръководител, който най-последователно
се придържа към втория принцип, за тяхното „революционизиране“ –
това е Гоце Делчев.
Няма коментари:
Публикуване на коментар