Българското политическо и етническо присъствие в земите на дн. Албания и Гръцки Епир (VII – XV в.)

От средата на IX в. до 1018 г. голяма част от територията на дн. Албания и Гръцки Епир е в границите на ранносредновековното Българско канство/царство. Тези земи са включени в общото военно-административно и църковно устройство на ранносредновековна България и заемат значимо място в процеса на християнизация и просвета в новопокръстената държава. 

В дн. Албания са се намирали важни български средища като Главиница и Девол и силно укрепени твърдини като Драч (дн. гр. Дуръси), Белград (дн. гр. Берат) и Копринища. Редица средновековни извори отбелязват земите на дн. Албания и Гръцки Епир като част от българското политическо и етническо пространство. Според Викентий Макушев (1837 – 1883) „българският период“ в историята на албанските земи продължава от 861 до 1237 г. Той разглежда основните факти, характеризиращи този период: властта на кан Борис I-Михаил (852 – 889), цар Симеон Велики (893 – 927) и цар Самуил (997 – 1014) в тамошните предели; съпротивата на болярина Ивац срещу ромеите през 1018 г.; провъзгласяването на драчкия българин Тихомир за български цар в 1040 г.; бунта на жителите на Никополската тема в Южен Епир, присъединили се към въстаниците на Петър Делян; походите на норманите в югозападните земи, които те назовават „България“, а жителите им – „българи“; завоеванията на цар Иван Асен II (1218 – 1241) след победата при Клокотница (9 март 1230 г.)[1]. 

 В своите изследвания Афанасий Селишчев (1886 – 1942)[2], Веселин Хаджиниколов (1917 – 2003)[3], Боян Гюзелев[4], Раки Васил Бело[5], Камен Станев[6] и други автори отделят място на редица въпроси, свързани с българското политическо и етническо присъствие в дн. Албания през средните векове: завладяването от България на голяма част от дн. албански земи през Ранното средновековие; просветителската дейност на св. Климент Охридски в тези предели; тамошните български градове и крепости; българската съпротива в албанските планини срещу византийските завоеватели през 1018 г.; въстанието на българите от 1040 – 1041 г.; покоряването на земите до адриатическата крепост Драч от Иван Асен II и т.н. Учени като Гюстав Шлюмберже (1844 – 1929), Васил Златарски (1866 – 1935), Васил Гюзелев, Петър Коледаров (1922 – 1992), Георги Николов, Пламен Павлов и др. изследват отделни проблеми, свързани с българската власт в дн. Албания и Гръцки Епир през Средновековието. 

 В Монемвасийската хроника[7], схолия на Арета Кесарийски[8] и други извори се споменава за заселването на славяните в много области на дн. Гърция, сред които и Епир. В тамошните предели се настанява славянското племе ваюнити[9]. При едно от славянските нападения срещу Солун от началото на VII в. княз Хацон обединява повечето славяни от Македония, Епир и Тесалия – племената берзити, ваюнити, драгуви- ти, велегезити и др.[10] 

 В дн. Албания са съществували и съществуват огромен брой славянски географски названия: Бяла вода, Велков плаз, Водица, Враня, Вълчище, Горица, Градище, Граждани, Грамадовица, Гърлица, Доброш, Жабово, Корито, Кошара, Крава, Крушовица, Кръстец, Липа, Мокра, Острица, Островяне, Поляна, Селище, Търнавица и т.н.[11] Много са те и в Гръцки Епир – в областта на гр. Янина са засвидетелствани 334, в района на гр. Арта – 50, а в района на гр. Превеза – 34 топонима и хидронима със сигурен или предполагаем славянски произход[12]. 

Те представляват ярко свидетелство за внушителното славянско етниче- ско присъствие в тези земи. Пребиваването на славяните на територията на дн. Албания се доказва и от археологически находки – гърнета, изработени на ръка и украсени с врязани линии, които са открити при Рехове, Пискова, Саранда и т.н.[13]..