След десетилетия, доминирани от открито недоверие и враждебност, наследени от комунистическата тоталитарна идеология, на 1 август 2017 г. Република Северна Македония и Република България подписаха Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество, с
което заявиха намерението си да отворят нова страница в своите отношения.
Споразумението беше ратифицирано от двата парламента през
януари 2018 г. Целта на Договора беше да създаде и насърчи формирането на нова социално-икономическа и политическа среда в двете страни, която да доведе до подобряване на отношенията на всички нива,
като подготвителна стъпка за влизането на Република Северна Македония както в Организацията на Северноатлантическия пакт (НАТО),
така и в Европейския съюз (ЕС).
Противно на очакванията, след приемането на Северна Македония за член на НАТО през 2019 г. стана очевидна пълната липса на
желание и следователно липса на какъвто и да е напредък в продължаващото прилагане на договора от страна на правителството на Северна
Македония.
В българското общество се породиха основателни съмне-
ния до каква степен може да се говори за наличие на мотивация и/или
капацитет за постигане на приятелство, добросъседство и сътрудничество, след като заявените добри намерения не се претворяват в реални дейности с резултати.
Така например, според чл. 11, ал. 6 от Договора двете страни са длъжни да „обезкуражават дейности на частни субекти, насочени към подстрекателство на насилие, омраза или други
подобни действия, които биха навредили на техните отношения“[1]. В
това отношение в България вече има добра практика.
При използване
на език на омразата спрямо македонската националност от страна на
български граждани, всички отговорни институции реагираха своевременно и адекватно, включително чрез присъди[2]. При идентични прояви в Република Северна Македония институциите не проявяваха готовност да предприемат никакви стъпки за санкциониране и редуциране
на езика на омразата спрямо българите и България.
Използвайки методите на дисциплини като социална психология,
изследвания на мира и конфликта и изследвания на помирението, това
проучване си поставя за цел да анализира езика на омразата и действията, подбудени от омраза, в Република Северна Македония спрямо България и българите в рамките на по-голям социален феномен, който без
никакво преувеличение следва да бъде наричан българофобия.
За целта
то предлага следното работно определение за българофобия: „Българофобията е комплекс от психологически нагласи, изказвания и действия,
изразяващи неприязън, враждебност и нетолерантност към българския
народ, отделни негови представители и държавата България като цяло“.
Както става ясно, тук под „фобия“ не се разбира буквалният превод на
термина φοβία (от гр. φόβος – страх), тъй като в социалните науки подобни изрази като „българофобия“ или „ксенофобия“ все по-често се
използват не като обозначение на страха от определена нация, народ или етническа група, а като обозначение на омраза и ненавист[3].
Наред
с преглед на теоретичната рамка, която обяснява този феномен, изследването разглежда и специфичния македонски исторически контекст, в
който българофобията се появява и развива, като представя и коментира няколко случая на българофобия през 2021 г...
Няма коментари:
Публикуване на коментар