Във външнополитическо отношение проблеми за властта създават разгарянето на войната
в Босна и Херцеговина и последствията от ембаргото над Югославия.
Отношенията с Република Македония също ангажират вниманието на
българската дипломация.
В този период тя се бори за прием в ООН,
което я изправя срещу обструкциите на Гърция. Главната цел на Атина
е да убеди Съвета за сигурност да подкрепи решенията на ЕО относ-
но условията за признаване на Скопие. На 4 януари 1993 г. външният
министър на Гърция Михалис Папаконстантину се е срещнал с посла-
ниците на петте държави постоянни членки на Съвета за сигурност и
е поискал от тях да спрат молбата на Скопие за прием в ООН. Това
искане е обосновано от нуждата да се постигне мир, сигурност и ста-
билност в региона1.
Още на 16 януари 1993 г. българският консул в Скопие Минко
Ноев е поканен на спешна среща със съветника на президента на Република Македония Киро Глигоров (1991 – 1999).
На нея Ахил Тунтев
му предава, че предложението на Франция за международен арбитраж
за името е неприемливо за републиката, тъй като създава възможност
за неограничено отлагане на въпроса за приема ѝ в международната
организация. Започването на разговори с Гърция трябва да стане след
влизането в ООН, а не преди това, за да могат страните да бъдат рав-
ноправни в диалога. Към Минко Ноев е отправена молба за съдействие
и подкрепа от страна на България в ООН, както и за информация за
позициите на другите държави, с която разполага[2]..."
Няма коментари:
Публикуване на коментар